Като в стар виц

ми се случи вчера в аптеката. Веднъж един достолепен чичо ме попита дали знам кое е най-ефикасното противозачатъчно хапче ... за жени. Понеже чичкото си беше достолепен, пък и знаех че има доста публикации се замислих, но ме смути това "само за жени". Чичкото с най сериосен тон ми каза че това е витамин C ... "една таблетка витамин C, слагаш между краката и стискаш здраво"...
И аз така в аптеката влизам и питам : "Добър ден имате ли марвелон (това са противозачатъчни)? " "Не" - отговаря аптекарката, и аз тогава се присетих че витамин C трябва да пия зимата повече и се получи : "Еми добре тогава дайте ми една опаковка витамин C" ... те така и не разбраха защо си тръгнах с кикотене :)

Десети

Искам да ви разкажа ка настъпи 10 ноември при мен. На парадния вход на руското училище в Люлин, имаше бюст на другаря Леонид Брежнев, чието име носеше училището. Дълъг мраморен, сив коридор отделяше бюста от класните стаи. Две горди пионерчета винаги стърчаха до него - това беше почетна старжа, като никога не разбрах какво пазят, така или наче от там никой не минаваше. Нямаше табелки "минаването забранено", просто се знаеше, че не се минава от там или че най-много може да мине директора. Мраморния коридор на другаря Брежнев беше изпълнен основно с фикуси, т.е. беше си напълно пуст, студен и представително мраморен. Поради този мраморен коридор с пионерски стражи, ние трябваше да заобикаляме през втория етаж за да стигнем до класната стая, което неимоверно увеличаваше и времето за стигане и усилията на малките чавдарчета. Една сутрин, влизайки в даскалото забелязах, че бюста заедно с гордата пионерска стража е изчезнал. По мраморния коридор се разхождаха ученици. Само фикусите си бяха на мястото. Аз поех по заобиколния, познат маршрут през втория етаж. Тук ме спря една от другарките и ме подкани да мина през коридора, за по-пряко... Признавам че първоначално се смутих, но после в мен надделя детската ми рационалност и поех по коридора. Добре помня усещането при първоначалните стъпки ... неудобно, малко страшно, бавно пристъпвах измежду фикусите откъдето допреди ден зорко ме наблюдаваше бронзовата глава със стражите. Към средата на коридора се окопитих, видях съученици и към края вече смело си въряхме към класната стая, която беше точно накрая на мраморния коридор. След година руското вече беше СОУ с разширено преподаване на английски :)

Тъмно начало и обещаващ край

Винаги насредата на зимния семестър ме обзема тотална нужда да захвъря всичко и както казват да си бия шута на някъде. Накъде? .. това се питам все по-често напоследък (в средата на сместъра де). Битите шутове до Банско и до Равда последната семица са ми кратки. Равда беше ветровита,а и нямах много време за почивка и разходки, защото си беше пътуване по работа. Е, запознах се с някои готини колеги, което е плюс.
Спомням си, че преди да се завърна тук си бях направила една таблица с 2 колонки - за и против оставането ми в една северна държава. Сега не мога да се сетя коя от колонките не можах да попълня, надявам се да пазя дневника и да проверя. Май имам нужда от 2 колонки и сега. Много ме стиска и подтиска липсата на каквато и да било солидарност между заобикалящите ме. Не става въпрос за приатели или роднини, а за ежедневни срещи от рода на пушещ шофьор на маршрутка, псуващ колегите си студент, тупаща чаршаф жителка на столицата, 30% под линията на бедност... баба ми е под линията на бедност. 180 лева пенсия са за недстатъчни да се осигури физическото и съшествуване! а тя само за цигари има нужда от 120 лева. Това за едната колонка ... ами и аз пуша, ще бъда ли пушеща бабичка или няма да мога да си позваля този нездравословен лукс... въпреки че работя на 2 места и плащам на 4 осигурителни фонда. Деца не се задават на хоризонта ми за да могат да ми купуват цигарки, какъвто е случая с моята баба... на всичкото отгоре сънувах че съм на посещение в някаква психиатрична болница, вярно само като посетител но...един познат ми обясняваше - в съня ми де, как мога да вляза вътре, даже ми рисуваше някакви неща за по ясно. Малко тъмничко започва да се получава това постче...... грррррр.... признавам настроението ми е такова, въпреки слънцето, получената заплата и червената блуза която си облякох сутринта. Oooo мерсиии (и аз не знам на кого) докато си пишех ми се обадиха стари стари приятели с които съм израснала и поне вечерта е обещаваща :)

White Fir или за контрастите в моята почивка

От един разговор със стар служител на БДЖ за проблемите там си спомням отчетливо фразата "каквато Ви държавата такава и железницата". Ставаше въпрос за разликата между пътуването с влак до Пловдив и пътуването пак до Пловдив, но по магистралата. При първото имате изгледи от разсипани гари, всевъзможни приятни и неприятни пътници, стари вагони, закъснения, бохчи с фасул, боза на парапета под прозореца... Какво се случва на магистралата? Лъскави безниностанции, още по лъскав автопарк ви задминава, хапвате в МакДоналдс или Happy, редят се билбордове с реклами (особено любимо ми е капковото напояване ... ).
Ние пътувахме с кола до Разлог или по-точно 4 коли, тръгнали по едно и също време, но достигнали по различно, според избрания маршрут и късмета с трафика. Озовах се в хотел между голф игрище и Rhodopi House. На голф игрището в събота сутринта, шест чаровни помакини с шарени шалвари и ярки забрадки бяха възседнали една голф количка и с кикот обикаляха празното игрище, веейки знамето с логото на комплекса. От джакузито до басейна с изглед към Пирин се виждаха малолетни строители, които управляваха четири крана, въздигащи следващия "ризорт". Името на Разлог идва май от местоположението, което разделя три планини. Раздели и мен със задушаващия прах на столицата, обля ме със слънчеви лъчи, насити ме със свежест и ме раздели с мисълта, че жп линиите на теснолинейката Септември-Добринище някога ще изглеждат така добре, както гладкия асфалт пред "ризортите".

Ура :) успех
Дам ... ще трябва да проверявам повече за правописни грешки постовете. Имам още 3 срещи в работата и в 6:30 (според плана) потегляме за Разлог, за да се отдадем на всичко не-градско! На плуване насред планински пейзаж, на винопитие без да трябва да ставам в 8, на греене в сауната докато ми изпръхнат устните и на напълно свободен почивен ден ! Първият ми свободен уикенд от месец. Обожавам да напускам родния град. Винаги съм била малко "емигрантка" в отношението си към него, но и винаги съм се връщала (дали след седмица или години). Надявам се изходите на София след Княжево да не са пълни с подобни "емигранти" и да стигнем бързичко.

Защо и как

Привет :) най-накрая и аз имам свой дневник, който няма да мога да прекъсна (надявам се) само защото съм се почувствала по-добре. Всеки път започвам да пиша някъде, на разхвъляни хартийки или по белите полета на вестника, когато не съм в розово настроение ( питам се защо пък розовото е синоним на весело).
Искам да си записвам ежедневните случки, чувства, мисли и усещания към които да се връщам. Ето това беше защо. А, как? Надявам се да ми хареса и да поствам от работата, вкъщи или когато пътувам.
Pavement cracks е песничка на Annie Lenox, кочто непрестанно ми се върти в главата от няколко дена.
Сега ще се опитам да публикувам за 1 път ...